Искам да започна с една малка история, в която студенти от департамент "Архитектура" дойдоха при мен като директор на Програмния съвет с предложение за промяна в образованието по архитектура. Понеже усъвършенстването на образованието по архитектура ме занимава от много време искам да споделя основните репери, определящите параметри според мен за образованието по архитектура.Духът на времетоНека се върнем към развитието на архитектурата през миналия век. Да започнем с 20-те години на XX век, които са определящи за формирането на класическия модернизъм и да фокусираме нашето внимание на символа на промяната в архитектурата от това време - Льо Корбюзие. Той е един швейцарски гравьор на часовници, един академично необременен, освободен от всякакъв ограничител на разбирането си за архитектура - млад, напорист революционер, който чрез архитектурата иска да промени света. Със своя "План Воазен" през 1922 г. Корбюзие разрушава Париж, слава Богу, само на хартия, и подчинява града на автомобила.През 20-те години на XX век е построена сградата на Баухаус, 1926 г. - в Десау, през 1927 г. е построена Weißenhofsiedlung в Щутгарт, 1929 г. е основан Конгресът за съвременна архитектура. Двадесетте години на миналия век, създаването на класическия модернизъм променя архитектурно-градоустройственото формообразуване и променя мисленето за обемно-пространствената среда, като извежда духа на времето на преден план. Ако резюмираме архитектурното развитие по-нататък, трябва да отбележим, че в 30-те години - едно време, където в Съветска Русия доминира насилствена утопия от сталински тип, в Германия националсоциалистическата идеология определя и формообразуването, се променя, разбира се, и езикът в архитектурата. Втората световна война взривява планетата, през 50-те години на миналия век доминира следвоенният модернизъм, онази модификация на класическия модернизъм, която е призвана да възстанови разрушенията от Втората световна война, унифицирайки изказа на архитектурното формообразуване. Развитието на тази тенденция на отделяне, идеологизиране, на извеждане на духа на времето като водеща доктрина в изграждането на обемно-пространствената структура на нашата планета продължава и през 60-те години, в което Plug in city, Archigram, японските метаболисти, Coop Himmelb(L)Au в Австрия, мобилната архитектура в съветска Русия засилват тенденцията за несъобразяване с даденостите на мястото. Едно пълно игнориране на исторически насложилите се пластове на времето в нашите градове. Не случайно Plug in city и Archigram прекрачват Лондон, без да респектират онези значими, създадени от предишните поколения, архитектурни паметници, т.е. градът, неговите дадености, има ролята само на едно място, на което свободните структури намират своето приложение. Те извеждат духа на времето като определящ фактор за архитектурно-градоустройственото формообразуване и първа опорна точка според мен за образованието на бъдещите архитекти днес.Втората опорна точка е духът на мястото. В края на 50-те години на последния конгрес на CIAM Корбюзие, този разрушител на Париж, идеолог на града, подчинен на автомобила, заявява, че европейският град, органично израсналите структури на европейския град следва да бъдат подчинени не на автомобила, а на човека. И не автомобилът е този, който трябва да доминира градското пространство, а човешкият мащаб - формообразуването да бъде подчинено на историческия контекст. Тоест върховият пункт на универсалните тенденции с тяхното свързано с идеологията мислене вече отминава и строителното изкуство се обръща към индивидуалното, към типичното за мястото. С понятието "контекстуално формообразуване" е свързана дейност, която винаги е била извършвана от архитектите. Това е един начин на мислене, който в края на 70-те и началото на 80-те години добива особено значение. Този начин на мислене формулира и поведението на архитектите към непосредственото поле, към непосредствената заобикаляща среда на тяхната сграда, на техния проект и как трябва да се отговори на изискването на тази среда, когато проектираш новата сграда. Това е и една особено стимулирана от времето чувствителност спрямо геометрията на архитектурното и градското пространство, една чувствителност към митологичното съдържание на изградената даденост, на изградения ансамбъл на града, на историята му, начина му на живот във времето. Една чувствителност към особеността, към типичното на мястото. Ето така бих искал да формулирам тази втора опорна точка в изграждането на съвременното обемно-пространствено и архитектурно-градоустройствено формообразуване и определящ фактор за образованието на бъдещите архитекти.Третата опорна точка, която бива особено интензивно изведена на предна позиция в края на миналия и началото на нашия век, еличността на архитекта Веднага искам да кажа, че, разбира се, личността на архитекта е играла съществена роля във всички етапи на развитие на архитектурата, но тази личност винаги е влизала в рамките на едно по-голямо, определено от духа на съответната епоха, формообразуване. В края на XX век се забелязва една тенденция, в която личността на архитекта е тази, което формира и стиловите особености на формообразуването. Да спомена само три имена е достатъчно, за да стане ясно, че архитектурата на Заха Хадид е разпознаваема, архитектурата на Даниел Либескинд или на Франк Гери формира личностно определеното архитектурно пространство.И ето, това са трите опорни точки, на които според мен трябва да стъпи образованието по архитектура, съвременното образование на бъдещите архитекти, които трябва да имат онази чувствителност, която да отчита духа на времето, трябва да могат да четат духа на мястото, но и да запазят себе си като личности и да запазят онези личностни характеристики, с които навлизат в архитектурното образование и които ще бъдат предпоставка те да създадат своята архитектура - онази архитектура, която никой друг не може да създаде. Архитектурата, свързана с тяхната личност. А каква е ролята на преподавателя, на този, който трябва да направи от тези млади хора, които, следвайки архитектура, осъществяват една своя мечта? Преподавателят трябва да развие у тях чувствителност към духа на времето, той е този, който трябва да научи студентите да четат духа на мястото, да влязат в контекста, да им разкрие методичния подход към създаването на архитектурното произведение, който предполага респект към създаденото преди тях. Защото само по този път съвременният архитект може да бъде част от едно развитие, може да продължи заложените в едно пространство параметри и при това продължаване, при този контекстуален постмодерен подход на формообразуване той да изяви и своята личност.За студентите по архитектура е важно да станат добри проектанти. Всичко, което се преподава на студентите, трябва да бъде насочено към една цел -как да станат добри професионалисти Всяка една социална общност има нужда от хора, които извеждат високите идеали на своята професия по-високо от личните си интереси и чиято цел е реализацията на идеите в името на обществото. Професионалистите са тези, които са в основата на развитието на обществото. Професионалистите са тези, които формират градивната еволюция на общественото развитие.Винаги съм мислил, че правенето на "добра" или "лоша" архитектура е свързано с качества, които са вътре в студента. Задачата на педагога виждам в това да намери у него онези заложби, онези "рудни залежи", които подлежат на развитие, за да остане той/тя верен на себе си. Убеден съм, че ако архитектът не прави компромиси с това, което налага професионализмът и изисква неговата авторова позиция, изисква неговото верую и остане достатъчно отворен за възприемането на духа на мястото, в което изгражда своите обекти, и развие чувствителността към духа на времето, в което живее, към духа на времето, което постоянно се променя, към духа на времето, който носи всички белези на вече натрупаното, и има късмет, може би може да реализира части от своите срички, думи и дори изречения в контекста на вече изграденото.Създаденото преди нас е вече натрупано като слой в съзнанието на всички хора. Те носят у себе си културните пластове на миналото. Необходимо е да се търси контакт не само със средата, но и с хората, професионалисти и непрофесионалисти – това е определящото в нашата професия. Архитектът не трябва да се задоволява само с елитарната оценка на колегите, а трябва да ползва пълния спектър на въздействие на онова, което прави. Всеки човек трябва да намери себе си в архитектурата – точно така, както един добър филм или книга ангажират и публиката, и критиците.Всяко време носи някакъв свой дух и се определя от него. Духът на времето – това е цялата културна традиция. Архитектът днес изпитва много по-бързо и пряко въздействието на духа на нашето съвремие. Приносът ни към него зависи от това доколко успешно идеите ни са осъществени в диалог с конкретната ситуация, в контекстуален диалог във всичките му аспекти. В сравнение с останалите изкуства архитектурата използва най-пълно наслагването на пластовете на времето като изразно средство. Затова бъдещите архитекти трябва да имат конструктивно отношение към постмодерното контекстуално мислене.Всеки един проект е един текст Той съдържа в себе си контекста на своето създаване. Той съдържа в себе си както духа на мястото, така и духа на времето, така и личността на своя създател. Съвременният преподавател трябва според мен да научи своите студенти да четат духа на мястото, да изостри тяхната чувствителност към духа на времето и неговата променлива характеристика и да им помогне да намерят у себе си онези личностни качества, които да улеснят пътя им на бъдещи професионалисти, на хора, които упражняват архитектурната професия така, че тя да бъде не само в услуга на инвеститора, но и да бъде съпричастна към нуждите на обществото, за да станат архитектите "адвокати на обществото", в което живеят, служейки на инвестиционните намерения на своите поръчители. Преподавателят е този, който формира професионалната и гражданска позиция на своите студенти.Търсенето на личности и тяхното култивиране е най-важното задължение на архитекта педагог. Архитектура се учи не само в университета. Всеки трябва да намери своите учители в професията. За да може да работи, архитектът трябва да знае, че не е сам в това, което прави, че начинът, по който мисли, позицията, която заема, не е позиция на единак, че и други я застъпват. Че професионалистите, които цениш, мислят по начина, по който мислиш и ти. За всеки от нас е важно това, което прави да има значение не само за хората, които го заобикалят, но и да получи резонанс сред възможно най-голяма аудитория.* Изказването е направено на ХIV Световно триенале на архитектурата "Интерарх 2015", София, 17 - 20 май 2015